Ракът спаси живата ми – разказ от Анита Мурджани

Анита Мурджани почина, за да се върне към живота с това невероятно послание към човечеството …

„Толкова се радвам да видя всички ви!“ И знаете ли, една от основните причини, поради която се радвам, че съм тук, е, че не би трябвало да съм жива днес. Трябваше да умра на 2 февруари 2006 г. Трябваше да е последният ми ден във физическия свят, защото онзи ден лекарите информираха съпруга ми и семейството ми, че ми остават само няколко часа.

Умирах от n-каскаден лимфом, форма на рак на лимфните възли. До този ден се борих с рака 4 години. За четири години тази болест унищожи тялото ми. Тя премина през цялата ми лимфна система, като започна от лимфните възли на врата ми. За четири години образувах тумори с големина на лимони, те бяха на шията, ръцете, гърдите, коремната кухина.

По това време, дори белите ми дробове се пълнеха с течност и всеки път, когато си лягах, се задушавах с тази течност. Мускулите ми напълно отказаха, тежах около 38 кг. Изглеждах като скелет, покрит с кожа. Имах открити кожни метастази, от които изтичаха вискозни токсини.

Не можех да се храня. Имах постоянна температура. Не можех да ходя, защото мускулите не функционираха, затова постоянно лежах или ме извеждаха в инвалидна количка. Бях привързана към кислородната маска през цялото време, без нейната помощ просто не можех да дишам.

И онази сутрин на 2 февруари 2006 г., изпаднах в кома. Лекарите казаха, че това са последните ми часове, защото органите ми вече не работеха. Семейството ми беше информирано, че ако някой иска да се сбогува, сега е моментът.

Всички отколо мен не осъзнаваха, че дори да изглеждаше, че съм в кома и очите ми са затворени, бях наясно с всичко, което се случва наоколо. Бях наясно със съпруга си: той беше уморен, но той беше там и ме държеше за ръка. Бях наясно с всичко, което правят лекарите: как вкарваха тръби в мен, отстраняваха течност от дробовете ми, за да мога да дишам.

Бях наясно с всяко най-малко нещо, което се случваше, сякаш имах периферно зрение на 360 градуса. Виждах всичко, което се случваше около тялото ми, и не само в стаята, но и извън нея. Сякаш станах по-голяма от тялото си. Разбрах, че това е моето тяло, виждах го да лежи на болничното легло, но вече не бях привързана към него. Сякаш можех да бъда навсякъде по едно и също време.

Където и да насочех съзнанието си, се озовавах там. Бях наясно с брат ми, който беше в Индия. Тялото ми беше в Хонконг. Той бързаше за самолета, за да ме види. Той искаше да се сбогува с мен и аз осъзнавах това. Сякаш бях до него, видях го в самолета. Тогава усетих баща си и най-добрия си приятел, които бях загубила. И двамата загинаха. Но сега бях наясно с присъствието им до мен, те ме напътстваха и общуваха с мен.

Друго нещо, което почувствах в това невероятно разширено състояние е, че съм в абсолютно съзнание и разбирам всичко. Разбрах защо имам рак. Разбрах, че съм много по-голяма и всички сме много по-големи и по-силни, отколкото си представяме, когато сме във физическото тяло.

Чувствах също, че съм свързана с всички: с лекарите, медицинските сестри, съпругът, брат ми, майка ми. Сякаш имаме едно общо съзнание. Сякаш усещах какво чувстват. Усетих страданието, което преживяваха. Усетих, че лекарите се отказват от мен. Но в същото време не бях емоционално замесена в тази трагедия, въпреки че разбрах през какво преминават. Сякаш споделяме едно съзнание, когато не сме във физическото тяло, всички сме свързани с едно съзнание. Ето какво усетих.

Усетих, че баща ми се опитва да ми каже, че времето ми още не е дошло, че трябва да се върна в тялото си. Отначало не исках да се връщам, струваше ми се, че имам избор да се върна или не. Абсолютно не исках да се връщам, защото не успях да намеря нито една причина, поради която трябва да се върна в болно умиращо тяло. Бях в тежест за семейството си, страдах, тоест наистина нямаше нито една добра причина.

Но тогава разбрах, че ако напълно разбирам това, което ми се разкрива сега, и разбера защо получих рак, и реша да се върна в тялото, тогава то ще се възстанови много бързо. И в този момент реших да се върна. И чух моя най-добър приятел и баща ми да ми казват: „Сега, когато знаеш истината, коя си всъщност, върни се и изживей живота си без страх.“ В този момент се събудих от кома.

Семейството ми така се радваше да ме види. Лекарите не можаха да обяснят това, бяха много изненадани, но останаха бдителни. Никой не можеше да знае последствията, все още бях много слаба. Никой не знаеше дали ще остана в съзнание, ще се възстановя или отново ще изпадна в кома. Но аз знаех, че ще се оправя. Казах на семейството си: „Ще се оправя, знам, че ще се оправя, времето ми още не е дошло.“

След 5 дни метастазите в тялото ми намаляха със 70%. с Изписаха ме от болницата след 5 седмици. Напълно се възстанових от рака. Сега трябваше да се върна към живота и животът ми стана напълно различен.

Моето възприятие за света, нашето физическо тяло и болестите се промени. Беше ми много трудно да съчетая това ново разбиране с живота си. Вероятно най-добрият начин да обясня това, което преживях, е да използвам метафората „склад“. Сякаш се намираме в напълно тъмен склад, където има просто непрогледен мрак.

В момента си представете, че се намирате в склад в магазин на едро, където е напълно тъмно. И нищо не виждате, защото е тъмно дори срещу вас. В ръката си имате малко фенерче, включвате го и ви осветява пътя. Можете да видите само лъча на това малко фенерче. И всичко, което можете да видите, е само част от стаята, осветена от лъча на това малко фенерче.

Когато насочите лъча на едно място, всичко останало остава тъмно. И сега, в един момент, се включва голяма светлина и целият склад вече свети. И разбирате, че този склад е огромно място. Той е повече, отколкото бихте могли да си представите. Пълно е с рафтове с голямо разнообразие от неща: всичко, което бихте могли да си представите, и дори това, което не можете, всичко е на тези рафтове едино до друго. Нещо красиво, нещо много, голямо, малко, нещо цветно, неща които никога не сте виждали досега и дори не сте си представяли, че такива неща изобщо съществуват.

Някои от тези неща сте виждали преди с фенерчето, но много от тях никога не сте виждали, защото лъчът на фенерчето не ги е осветявал. И тогава светлината отново се изключва и вие оставате с едно фенерче. И дори ако отново видите само това, което е осветено от малкия лъч на фенерчето, сега знаете, че всъщност всичко това е много повече, отколкото можете да видите едновременно. Сега знаете, че то съществува, въпреки че не можете да го видите и преживеете. Сега знаете, защото имате този опит. Ето как се почувствах. Сякаш има много повече, отколкото можем да повярваме, отколкото сме преживели. Този свят е точно извън фенерчето ни.

За да разберете по-добре това, бих искал сега да изиграете една игра. Огледайте се и открийте всичко, което наподобява червено, всички нюанси от червено до бордо. Погледнете и запомнете. Запомнете колкото е възможно повече, защото ще ви помоля да възпроизведете това. Сега затворете очи, поставете главата си направо и кажете колко обекти си спомняте сини. Почти нищо, помислете за това. Отворете очи и се огледайте. Вижте колко сини предмета съществуват до червените, но дори не сте ги забелязали. Защо? Не сте ги осъзнал!

Лъчът на това фенерче е вашето осъзнаване. Когато насочиш съзнанието си върху нещо, то става твоята реалност, това, което преживяваш. Може да има нещо друго точно пред носа ви, но ако фенерчето ви не е насочено към него, дори няма да го забележите. Помислете за това.

Помислете колко милиарда долара харчим за изследване на рака. Колко струват изследователските кампании за рак? Представете си, ако инвестираме една и съща сума пари и енергия в изследването на благосъстоянието. Колко различен свят ще имаме. Представете си, че ние влагаме толкова много енергия в света, за да се бием и воюваме. Бихме имали съвсем различен свят, ако променим насоката на лъча си на осъзнаване.

На по-лично ниво искам да споделя с вас пет страхотни урока, които взех от този опит.

1. Най-важното, най-важното нещо, към което трябва да насочим съзнанието си, е любовта. Много е просто да се каже: „Трябва да обичаш хората“, но една от причините да се разболея е, че не обичах себе си. Това е невероятно важно. Ако обичаме себе си, ние ценим себе си. Ако ценим себе си, показваме на хората как да се отнасят към нас. Ако обичаме себе си, не е необходимо да контролираме или сплашваме другите, или позволяваме на другите да ни контролират и сплашват. Да обичаш себе си е също толкова важно, колкото да обичаш другите. И колкото повече обичаш себе си, толкова повече любов трябва да даваш на другите.

2. Следващият урок, който научих, е да живея без страх. Много от нас израснаха в тази епоха на страх. Това ни научи да се страхуваме. Страхувах се от всичко: рак, лоша храна, да не се харесвам хората – всичко. Страхувах се от провали. И повечето от нас израснаха в страх. Хората смятат, че страхът предпазва от опасност, но всъщност не е така. Любовта ви защитава. Ако обичате себе си и другите, ще сте убедени, че сте в безопасност и че вашите близки няма да тръгнат на опасен път. Любовта ви защитава много по-надеждно от страха.

3. Третото нещо, което научих и което е много важно, е хуморът, смехът и радостта. От раждането знаем какво е. От раждането знаем колко е важно да се смеем, защото децата правят това непрекъснато. От раждането знаем какво е любов и безстрашие. Но забравяме, когато пораснем. Смехът е много важен, хуморът, умението да намираме радост в живота.Ако животът ни се забавлявахме повече, ако нашите политици се научат да се смеят искрено, щяхме да имаме съвсем различен свят. Ако се смеехме повече, щеше да има по-малко болни хора, по-малко болници и затвори.

4. Четвъртият урок, който научих: животът е дар. Мнозина живеят живот, сякаш това е изтощителна ежедневна работа, но не трябва да бъде така. За съжаление, само когато загубим нещо ценно, разбираме пълната стойност на това. Трябваше да загубя живота си, за да разбера неговата стойност. Не бих искала други хора да правят същата грешка, поради която съм тук, споделяйки с вас. Не искам хората да разбират стойността на живота си, когато е твърде късно. Животът ти е дар. Дори изпитанията, които идват, са подарък.

Когато получих рак, това беше най-голямото изпитание за мен. Но днес, поглеждайки назад, разбирам, че това беше най-големият подарък. Хората си мислят и аз си мислех, че ракът ме убива, но всъщност аз се убивах, преди да се разболея. Ракът ми спаси живота. Всички ваши изпитания са подарък. В самия край винаги ще го намерите. И ако изпитвате затруднения и не чувствате, че това е подарък, тогава просто не сте стигнали до края.

5. Петият и последен урок е най-важния за вас, това е да бъдете себе си. Бъдете себе си колкото е възможно повече. Блестете възможно най-ярко. Използвайте своята уникалност. Разберете кои сте, разберете кои сте. Обичайте себе си, независимо какви сте, просто бъдете себе си. И с тези пет неща ви каня да изживеете един безстрашен живот …

Анита Мурджани